WEBSITE DESIGN BY DIGIBEES STUDIO

от Доротея Николова | история | пътуване

Зноен летен ден в началото на 20-и век. Засукани английски джентълмени, водени от предприемача Том Нормантън от Brookside Mills край Манчестър, изникват на прага на фабриката на габровеца Иван Хаджиберов да проверят кой е дръзналият да ги конкурира в най-експортния им пазар. Часове след като ги настанили и уведомили, че Хаджиберов е зает, ги поздравил силно изцапан човек. Преводачът го строил с думите: “Бягай по-бързо да повикаш Беров и не се мърдосвай!”.

“Аз съм Беров”, гласял отговорът. Малко по-късно, омазаният до лакти се завърнал облечен като денди, с фрак и цилиндър. Англичаните засрамено смотолевили: “Ама, вие работите?” и поразени от видяното четирикратно увеличили стоковия кредит на българина, който същия ден ремонтирал счупена машина и месеци по-рано със самочувствието на текстилец на световно ниво, впечатлил Нормантън и започнал да тъче за него на ишлеме фини вълнени платове. Партньорството продължило години и допринесло за титуловането на Габрово в българския Манчестър.

 “Британците от Brookside Mills далеч не са единствените, които Иван Хаджиберов заставял да чакат, докато работел наравно с работниците си”, разказват Милен Василев и Емил Михов, автори на документален филм за Хаджиберов.

 Идеята възниква случайно, на снимки, когато познат възкликна: “Ти знаеш ли, че стоиш на мястото, където е светнала първата електрическа крушка в България?”, спомня си Милен.

Музикант по професия, дотогава не бил и чувал за Хаджиберов. Написал музиката и започнал работа с парите, които изкарвал от клубните си участия. След първите снимки се събират с Емил - историк и фотограф, който дигитализира стари музейни ленти и заснима повечето археологически открития на България. Работата отнема близо три години, но издирванията на достиженията на българските фабриканти продължават. Същите онези няколко десетки българи, които в края на 19-и и началото на 20-и век превръщат България от изостанала османска провинция в 6-та икономическа сила в Европа, запазвайки почти непроменено това й равнище до края на Втората световна война. “Това е все едно през 50-те години да сме имали космодрум и да сме изстрелвали космически спътници, споделя Емил. Още повече, разчитайки само на собствените си сили, без потупвания по рамото или политически протекции и след психолоческата тежест на близо 500 г. чуждо владичество”.

Голямата мечта на Милен и Емил е поредица от документални филми за забравените български индустриалци, които макар и милиардери по днешните стандарти, живеели скромно, влагали всеки спечелен лев в машини и нововъведения, често пътували втора класа във влака, работели наравно с работниците си, осигурявали социални придобивки и раздавали милиони за благотворителност.

Предприемаческата история на Иван Хаджиберов започва с кираджийството преди 1878 г. След Освобождението, в което бил доброволец, той наел воденицата от баща си. Изкарал хиляди левове, но бил недоволен. Хаджиберов искал не просто да преживява, а да преуспява.

Модернизирал семейната воденица. Така в 1890 г. се появила първата у нас валцова мелница, която предлагала немислимото - висококачествено бяло брашно без трици. Година по-късно стремежът му го отвел на изложение във Франкфурт, където почерпил идеи от Галилео Ферари, Томас Едисън и Никола Тесла и откъдето донесъл динамо и първите си пет стана.

Завършил едва втори клас на прогимназията – нещо като днешния 6-и, коригирал сам предавките във воденицата и задвижил становете. Това изобретение довело до първата употреба на ток от ВЕЦ за промишлени нужди в България. И когато скоро след това Беров разбрал, че не му стига двигателна сила, решил да построи електроцентрала – еретична и дори налудничава за времето PICTURES: DOROTHEA NIKOLOVA, EMIL MIHOV & ARCHIVES си мисъл. Сам направил геоложките проучвания, чертежите и схемите на мрежата.

Иван Хаджиберов е човекът, който е запалил първата електрическа крушка – тогава все още с въгленова нишка, и много близо до първообраза на Едисън. Електрифицирал Габрово, като плащал тока изцяло. Съгражданите му не само го обвинявали, че се е съюзил с дявола, но и че от електричеството жените ще спрат да раждат, а кокошките да снасят.

Наясно, че капиталите във вълнено-текстилната индустрия се въртят бързо и дават скорошна печалба, инициативният габровец смело вложил наследствените жълтици на жена си в производство. Обзавел фабриката си изцяло по английски образец и тя била удостоена като първата частна придворна фабрика за фини вълнени платове.

Започнал да внася най-новите машини и да обучава кадри. Създал частно училище за работниците си и децата им, на които преподавали професионални учители. Осигурявал безплатно образование и здравеопазване, квартири и храна. Освен фабрики там имало жилища за работниците му и английски парк, в който щъкали сърни, лопатари и фазани. За да задържи обучените си вече служители, Иван Хаджиберов създал читалищен салон за развлечения, овощна и зеленчукова градина, тенис кортове и дори лятна ледена пързалка. На нея се играли първите три шампионата по хокей на лед в България.

Заради всичко това съгражданите му решили, че е полудял. Слуховете стигнали до там, че банката му спряла финансирането и запорирала цялото му имущество. Тогава Беров отишъл в Търново и с пистолет принудил директора на банката да отмени запора с думите: „Или кредит, или куршум за двама ни“

. „Той е бил богат, но преди всичко е бил човек. За всяка сватба на служител помагал с пари, булката получавала зестра, а младоженецът декар земя за обработване. Ако някой откраднел нещо, строявал работниците в две редици и карал провиненият да мине между тях, за да го видят”.

Продукцията му спечелила златни отличия на изложения в Париж, Лондон, Лиеж, Атверпен, Атина. А през войните, когато интересът към фините платове секнал, започнал производство на вълнени платове за армията. Когато фабриката му изгоряла, построил нова. Работел рамо до рамо с работниците до смъртта си през 1934 г. Комунистическата власт, макар че направила всичко, за да изтрие спомена за Хаджиберов, все пак оценила направеното от него и фабриката му продължила да работи като вълненотекстилен комбинат „Георги Генев”.

 Роднините и наследниците на Хаджиберов обаче с десетилетия не можели да стъпят в Габрово. Направили го едва след 1989 г., когато заявили, че не искат пари, а „само да продължи да пуши коминът на дядо”. Коминът на дядо им обаче не устоял на напора на РМД приватизацията и към 2000 г. спрял окончателно. Днес на мястото на къщата за гости, в която някога текстилците от Англия склонили глави пред хъса на Хаджиберов, има само руини, остатъци от любимия му стенопис и няколко керамични държача на електрически крушки.

В някогашния уникален комплекс вятърът фучи през изкъртените врати и прозорци, а настилките са само спомен. Малък релеф с името, останал замазан в продължение на години, и коминът са единствените следи за човека, когото приживе наричали Патриарха на българската индустрия.

Прочетете още